Мишел дьо Монтен е един от най-ярките ренесансови автори.  Утвърждава

Мишел дьо Монтен е един от най-ярките ренесансови създатели.  Утвърждава жанра на есето в литературата и поставя основите на актуалната нехудожествена прозаичност. Впечатляващо настоящ и през днешния ден.

(Portrait of Michel de Montaigne, 1570)

Плодовете от размириците не доближават до този, който ги е провокирал. Той единствено е скочил и размътил водата, а рибата се лови от други.

Шумът на оръжието заглушава гласа на законите.

Който се опасява от страданията, към този момент страда от боязън.

От незадоволителното самоуважение произлизат толкоз пороци, колкото и от прекомерното самоуважение.

Нито една пристрастеност не смущава по този начин ясното мислене както гнева.

Този, който постанова тезата си посредством звук и команди демонстрира, че има слаб разсъдък.

По-нещастни хора от тези, които заемат най-високите постове, са единствено тези, които им завиждат.

И на най-високият престол на света, ние постоянно ще седим на задника си.

Признанието, че не знаеш, е едно от най-хубавите и правилни доказателства за съществуването на разсъдък.

Упоритостта и пламенността на мнението е най-сигурното доказателство за нелепост: има ли нещо толкоз несъмнено, уверено, неотстъпчиво, съзерцателно, безстрашно и съществено като магарето?

Не без съображение може би ние приписваме лековерието и податливостта към внушения на незнанието и простодушието; в миналото ме бяха учили, коства ми се, че вярата е нещо, което като че ли се запечатва в нашите души; а щом е по този начин, колкото душата е по-мекушава и по-неспособна за опозиция, толкоз по-лесно е да се запечата нещо в нея, каквото и да е то.

Съдбата ни доставя единствено суровия материал, а на самите нас се дава опцията да му придадем формата.

При животните има такава благородна специфичност, като тази, че лъв в никакъв случай няма от безволие да стане плебей на различен лъв, а коня – плебей на различен кон.

Нямайки опция да ръководя събитията, аз ръководя себе си, а в случай че изискванията не се приспособяват към мен, то аз самият се приспособявам към тях.

Застаряващото и добре познато зло постоянно е за предпочитане пред новото и незнайно.

Човек не е единствено добър или единствено неприятен, а зависи на коя страница ще отвориш душата му и пред какви тествания ще го поставиш…

Навикът притъпява остротата на мозъка.

Хората не имат вяра в нищо по този начин мощно, както на това, за което знаят минимум.

Сами по себе си нещата не са нито мъчителни, нито трудни; нашата уязвимост и безволие ги вършат такива.

Доверието към порядъчността на другия е задоволително доказателство за личната пристойност и нея господ обилно покровителства.

Най-лошото положение на човек - когато той престане да осъзнава и владее себе си.

Изглежда, че бързото и ненадейно деяние е повече свойствено на духа, а бавното и улегнало – на мозъка.

Дух, който няма никаква избрана цел, се погубва; тъй като, както се споделя, който е на всички места, той не е никъде…

… по този начин е и с мозъка: в случай че не е ангажиран с нещо несъмнено, което да го държи под юзда и да го принуждава да работи, той се мята без цел насам-нататък по безкрайните полета на въображението…

Най-великото нещо на света е да можеш да принадлежиш на себе си.

Страхът, желанието, очакванията ни тласкат към бъдещето и ни лишават от възприятието и разбирането на това, което е, с цел да ни подмамят към това, което ще бъде – даже и тогава, когато нас не ще ни има.

Когато ми опонират, разсънват не гнева ми, а вниманието ми; аз се обръщам към тоя, който ми опонира и който затова ме учи. Общата идея и на двама ни би трябвало да бъде истината.

Ние елементарно тълкуваме смисъла на непознатите трудове, когато това е в интерес на нашите авансово направени отзиви.

Не е ли по-добре да се въздържаш, в сравнение с да избираш от множеството заблуждения, които човешката фикция е основала? Не е ли по-добре да не изразяваш мнението си, в сравнение с да се месиш в тия размирни и свадливи разногласия?

Простолюдието е по-мъдро, защото е толкоз умно, колкото е належащо.

Най-мъдри и най-благочестиви хора са изживели своя живот, заобикаляйки всяка изтъкваща ги постъпка.

За тия, които се занимават с проучване на човешките действия, няма по-голяма компликация от това да ги съгласуват и да им дадат някакво единно обяснение; тъй като те по този начин изумително си опонират, че ти се коства необикновено да са произлезли от еднакъв източник.

Нашият елементарен метод на държание е да следваме склонностите си – наляво, надясно, нагоре, надолу, където ни отнесе вихърът на случайностите.

Нашите планове се трансформират, когато не са подредени и нямат цел. Никакъв вятър не ще помогне на този, който няма несъмнено пристанище, към което да се насочи.

Срамежлив, безочлив, непорочен, разхлабен, приказлив, безмълвен, работлив, изтънчен, находчив, затъпял, печален, добросърдечен, измамник, откровен, академик, профан, великодушен, сребролюбец, разхитителен – всевъзможен се виждам съгласно това, по какъв начин виждам на себе си.

…за да съдиш за един човек, би трябвало дълго и деликатно да вървиш по следите му…

Ето за какво не е присъщо на зрелия разум да съди за нас единствено по външните ни действия. Трябва да се проникне и да се види кои пружини провокират движението; само че защото това е рисковано и комплицирано дело, аз бих желал по-малко хора да се занимават с него.

Всеки е податлив да преувеличава прегрешението на близък и да омаловажава своето провинение.

Когато слушам да ми разкриват ситуацията на някого, аз не се разграничавам с това, а незабавно обръщам взор към себе си, виждам какво е ситуацията с мене. Всичко, което се отнася до този човек, се отнася и до мене. Неговият случай ме предизвестява и ме прави внимателен. Всеки ден и всеки час ние приказваме за другите това, което бихме споделили по-скоро за нас си, в случай че можехме да се съсредоточим в себе си по този начин, както се разгръщаме за другите.

Колко удивителна е силата на съвестта! Тя ни кара да променяме на себе си, да се упрекваме, да си навреждаме и даже при неявяване на очевидец да заставаме против себе си.

Смятам, че човек би трябвало да бъде доста деликатен, когато разсъждава за себе си, а също по този начин и доста прецизен в показанията – без значение от това дали приказва високо или безшумно.

Как елементарно прекосяваме ние от бодро в сънно положение! Как неусетно губим схващане за покрайнината и за нас самите!

Измежду другите пороци пиянството ми наподобява изключително жестоко и грозно.

Ако някой се опиянява от своите познания, гледайки отвисоко на другите, дано обърне взор към предишните векове; тогава той ще свие перата си; тъй като ще съзре хиляди мозъци, които ще го стъпчат в краката си.

Най-добрият прийом да запомните нещо - постарайте се да го забравите.

Тази неточност – да не можеш в точния момент да разпознаеш и почувстваш немощта си и внезапната смяна в тебе, която провокира и в тялото, и в душата ти, съгласно мен идентична и за душата, и за тялото (ако не е по-голяма за душата), е погубила славата на множеството велики мъже в света.

Децата имат младостта и силата в ръцете си и затова – благоволението на света; по тази причина одобряват с насмешки властните и тиранични гримаси на един дъртак, който няма кръв нито в сърцето си, нито във вените си и наподобява на бостанско чучело.

...духовните качества на децата ни приказват доста и за самите нас. Те са същинска компенсация за нашите грижи.

Ако има такова нещо като добър брак, то е, тъй като прилича повече другарство, в сравнение с обич.

Жените почервеняват, когато чуят да се приказва нещо, което те по никакъв начин не се срамят да правят.

Бил е безспорно интелигентен човек оня, който е споделил, че щастливото съпружество е допустимо единствено сред сляпа жена и ням мъж.

Ако си схванал по какъв начин да установиш ред в живота си, то си постигнал доста повече, в сравнение с човек, който е написал книга. Повече и от оня, който е превзел градове и империи.

Една от най-сигурните знаци на мъдростта е насладата.

Повечето хора умират, без да са подготвени за гибелта, по този начин както са живели, без да са подготвени за живота.

Няма място под слънцето, където гибелта да не може да ни откри - даже непрестанно да се оглеждаме във всички направления, като че ли сме в непозната и неприятелска земя... Ако имаше метод да се предпазим от ударите на гибелта - аз не бих се отказал от него... само че е полуда да мислиш, че можеш да успееш...

Хората идват и си отиват, скачат и танцуват, само че не обелват и дума за гибелта. Много добре. И въпреки всичко когато тя в действителност пристигна -при тях, при съпругите, децата, приятелите им-и ги завари неподготвени, какви бурни пристрастености ги обземат, какви крясъци, какъв яд, какво обезсърчение...

За да стартираме да лишаваме гибелта от най-голямото й превъзходство над нас, дано приемем радикално друго отношение от публикуваното в този момент. Нека я лишим от непознатостта й, дано вървим при нея по-често, дано свикнем с нея. Нека се появява в мозъка ни по-често от всичко друго... Ние не знаем къде ни чака гибелта - дано ние я чакаме на всички места. Да се отдаваш на гибелта значи да се отдаваш на свободата. Човек, който се е научил по какъв начин да почине, се е отучил по какъв начин да бъде плебей.

Душата извлича изгода за себе си от всичко.

Изображение: Portrait of Michel de Montaigne, 1570s (unknown artist), commons.wikimedia.org